История с асансьор, хлебарка и Енио Мориконе

През годините съм имала много сблъсъци с хлебарки. Някои бяха шумни и драматични, други - тихи и хладнокръвни, но всяка от тях остави незаличими следи в лишената от хлебарки мислена вселена, която се опитвам да обитавам. Една от тези срещи, обаче, ще остане завинаги запечатана в съзнанието ми, докато умра или достигна тази върховна форма на блаженство, наречена Алцхаймер.

Заключих вратата след себе си и натиснах бутона за асансьора, броейки секундите. Нужни са точно 34 секунди, за да пристигне на моя етаж - време, обикновено достатъчно да си преровя чантата, осъзнавайки, че съм си забравила я портмоне, я телефон, да изтичам обратно в къщи, да заключа отново и да заема позиция пред асансьора с отегчено изражение, сякаш съм стояла там през цялото време. Не за пред някой специално, а за пред Вселената като цяло, давайки и да разбере, че можеше и да съм чакала през всичките тези 34 секунди, вместо да тичам напред-назад, и че това би било страшно отегчително.

Асансьорът пристигна празен, без да ми даде шанс да покажа раздразнената си физиономия на някого. Вместо това, огромна хлебарка притича от асансьора с объркано изражение. Отстъпих назад, а тя замръзна на място, размахвайки антенки.

Докато се колебаех дали да я настъпя и да се разрева от негодувание, или само да изтичам в къщи и да се разрева, хлебарката реши, че е на грешния етаж. Бавно се обърна и се намести обратно в асансьора с невъзмутимостта, които само насекомо може да има. Точно това беше моментът, в който осъзнах, че държа вратата на асансьора, за да се качи една хлебарка.

- И сега какво? - запитах се, възстановявайки се от този си порив на неумишлено кавалерство.

Трябваше или да сляза по стълбите, оставяйки хлебарката на моя етаж, или да сторя немислимото. Да речем, че бързах достатъчно, за да проявя храброст. Бавно се промъкнах в асансьора. Стисках чантата пред себе си, а хлебарката се беше настанила на отсрещната стена и чакаше търпеливо. Вратата на асансьора опря в гърба ми и аз натиснах бутона за първия етаж, без да откъсвам поглед от врага. Стояхме така вторачени една в друга през най-дългите 34 секунди в живота ми. Ясно дочувах музиката на Енио Мориконе в ушите си и звука от търкалящи се храсти по прашен път.

3..2..1.. Отворих вратата, отстъпвайки назад. Постояхме така около секунда, разбирайки се без думи, че тук пътищата ни се разделят и че е най-добре никой да не разбира за този случай. Вдигнах яката на палтото си и изтичах навън.