Posts

Казан за ракия

Често в смесени компании при разговори за раждане, мъжете вадят като скрит коз казармата. Подобни съмнителни аналогии може да изпляска на масата само мъж, който не е варил ракия. Казанът в нашето село (а и вярвам – в кое да е друго) има атмосферата на родилен дом, пред който нервно пристъпят от крак на крак сурови селски мъже, чакащи първото си отроче. Макар да минават през този ритуал всяка година, напрежението е еднакво всеки път – ще стане ли ракията, колко кила ще е, ще си има ли всички пръстчета на ръцете и краката? Тук граждани няма. На казана, дошлите от града се връщат моментално към селските си корени и стават сина или внука на бай Еди-си-кой, дето се знаете от малки.
Станали сме рано, в шест часа сутринта, за да можем да подраним за часа си в девет. За казан никой никога не закъснява. Мъже влизат и излизат, идват и заминават, но винаги остава едно постоянно ядро от 5-6 човека, които са на „смяна“ в момента. На алеята паркират лъскави коли и очукани пикапчета. Разтоварват се…

Спиритуално (Из аналите на една спирка)

Автобусните спирки са особени места, вид разпределителен център за най-ексцентричните образи във вселената. Не съм виждала космически кораби да паркират там, но съм убедена, че част от съществата, които съм наблюдавала, чакат именно подобно транспортно средство, за да се приберат у дома си. 
Централната във Варна си има собствен климат и атмосфера на отчаяние и лудост, които се разпростират между будката за вестници и бараката Джоб-Тост-Дюнер-Кралски-на-промоция-всеки-вторник. Показателно е, че в тази зона на здрача котешка лапа не стъпва. Случвало се е някое по-улисано улично куче да се озове там, но по някое време се сепва и хуква да бяга, скимтейки. 
Оставаха десет минути до автобуса, така че потърсих най-скатаното място - между едно дърво и огромен билборд, далеч от коша. Заех се да изглеждам незабележима, самоотбранително запалих цигара и забих поглед в телефона. С периферното оглеждах периметъра. Повечето бяха хуманоиди, поне на пръв поглед. В ляво – сценка с модерен младеж с рани…

Имам си братовчед

Имам си братовчед. Плод на българо-полската дружба, и впоследствие - на международното бракоразводно право, младежът бе прибран от майка си в Полша, още когато беше на четири. 


За първи път гостува на българската си „следа“, чак когато беше вече на 22. Нямаше как да не го възприема като чужденец. Давид, откъснат от нашенския манталитет навреме, бе спокоен и усмихнат млад човек, когото никога не чух да се оплаква. Е, с изключение на това, че в Полша имали много роми, цели 100 хиляди. Не разбра защо се смях с глас на цифрата, която може спокойно да се побере в кое да е нашенско гето и на фона на 40 милионна Полша ми се стори майтап работа. Решихме с баща му, мой вуйчо, да го разходим из центъра на Варна. Той, естествено, беше прекалено възпитан, за да забелязва лошото, но пък аз преживях културен шок, виждайки за първи път града си през очите на чужденец. 
Настанихме се в едно кафене и, докато дискутирахме дали ще пием кафе или бира, упражнихме всички лингвистични умения, с които разполаг…

Бъдеща свекърва

Дори и в дебелите книги да имаше подробно упътване с точните дати за събития, които една майка трябва да преглътне, не мисля, че бих могла да се подготвя психически за тях.
„На шест години и пет месеца пуснете сина си сам до магазина. На 7г. и 3м. ще установите, че друго дете не харесва вашето. На 7г. и 4м. ще чуете за първи път „Няма пък!“ и „Предпочитам да вечерям сам“. На 8г. и 2м. ще му звъннете по телефона и ще чуете „Сега бързам, мамо, не мога да говоря!“. На 8г. и 9м. ще чуете за първи път шокиращият за вас сигнал заето. Неприемливо е в този случай да кажете: „Ама как така заето? Нали този телефон аз съм му го купила и аз го плащам? С кого разговаря, който да е по-важен от майка му?“
За момичета извадете по шест до осем месеца от посочените дати.
Дори една такава книга не би могла да ме подготви и за събитията от романтично естество, за които е тази история.
Мия чинии. Да, знам, че всяка моя история започва така, но това е само с цел да се самоизтъкна, а и защото е вярно. Просто ми…

Основни принципи

Основни принципи в озеленяването, открити днес:
- ако се плеви лесно, значи не е било трева, а цвете.
- ако използваш черупки от охлюви за декорация, рискуваш част от украсата ти да избяга.
- не повдигай камък в градината, освен ако не си психически и физически готов да срещнеш това, което живее под него.
- бебетата щипалки не предизвикват умиление в никого.
- бебетата щипалки албиноси също.
- градинските паяци могат да бъдат по-големи от домашните.
- тъкмо когато решиш, че си видял най-огромния, тлъст паяк през живота си, обикновено виждаш по-големия му батко.
- паяците могат да бъдат в най-различни цветове, включително електриково зелено и червено.
- всички паяци са податливи на Чехъл.
- всяко парче земя има свойството да се разширява безкрайно по време на обработка.
Други житейски принципи:
- и на село част от хората са селяни.
- който и да си, старите хора винаги те бъркат с братовчедка ти.
- когато разберат грешката си, са разочаровани.
- братовчедка ти я бъркат с теб и отново с…

Приказките, в които не вярваме

Както при повечето родители, така и при мен трудностите около отглеждането на дете не се състоят в шиене, лепене и други ремонтни дейности по наличния инвентар. Е, поне в повечето случаи. Драмата идва предимно в моменти, когато трябва да избирам дали да го запозная с реалността в суровия и вид, за да го подготвя донякъде за сблъсъка му с нея, или пък да поддържам онзи идеалистичен детски свят, в който злото се наказва, лъжите се нуждаят от ортопедични обувки, принцесите не умират в катастрофи, трудът се възнаграждава подобаващо, ябълките ги крадат жар птици, а не съседските пишлемета и т.н. Дали да го направя предубеден, мнителен и пригоден, или да го оставя такъв, какъвто си е – жизнерадостен оптимист и идеалист, пък после светът да се оправя с него. Или пък той да оправи света...

Замислих се защо така усърдно караме децата си да четат приказки, в които сами не вярваме. Защо искаме от тях да са добри и самоотвержени, когато ние самите заклеймяваме подобни хора като луди, глупави или и…

Екзалтиран таксиджийски монолог и Христо Ботев

Такси. Падна ми се един от тези шофьори, които се чувстват длъжни да влязат в емоционална връзка с клиента си. Този не само се е подготвил с широк спектър от теми, ами и е от старата генерация, обръгнали в общуването, с разнообразни похвати за повдигане на настроението (подмятане на „Ха-ха!“ в ключови моменти, „нали така?!“ и поглед в огледалото в търсене на съпричастност, и „както и да е!“, когато очевидно темата не срещне очакваната реакция). Водя си записки:

- А, ето ви и вас! Къде отиваме, аз не знам къде отивам, ха-ха! Аа-а, Владиславово! Къде там, на пазара ли? Абе, ще трябва да го изтърпим тоя, нали така?! (по повод камиона пред нас) Както и да е! Аа-а-а, ЧРД на Христо Ботев! Той, даваха по телевизията едно предаване, имало различни теории, сега представят, дето са го застреляли, нали, ама така де! Тогава събрали някакви пари от спонсори, от тоз-оня, за две хиляди ли, четири хиляди ли пушки и такова, ама на, парите изчезнали, ха-ха, нали?! (бърз поглед в огледалото, драматична п…