Short stories from life

Минаха 5 години, откакто загубих баща си. Човекът, когото цял живот опитвах да впечатля. Все още опитвам. Тъжното е, че най-яркият ми спомен за него е от деня, в който той умря. Всеки глупав детайл от този ден е запечатан в мозъка ми - обаждането, шофьорът на такси, лицата на хората по улицата и в чакалнята на болницата, докторът и неговата диагноза, болничната стая, миризмата на лекарства и отчаяние, абсурдът да виждам баща си в това легло, и очите му. Той знаеше. А аз отказвах да знам. Напълно неспособна да приема ситуацията, аз просто стоях до леглото му с безполезна бутилка вода в ръка. Не исках да го докосвам, защото би означавало сбогуване. Във филмите хората умират единствено след като им държат ръката и им кажат, че могат да си отидат в мир. Ако това се случваше наистина, никой никога нямаше да умира. Не можеш просто да се сбогуваш с баща си. Той се справи със ситуацията така, както го правеше винаги - бидейки практичен. - Иди в къщи и вземи храната от хладилника

Осъзнах грешката си в секундата, в която взех охлюва в ръката си. Какво, по дяволите, си мислех? Не можеш да имаш шест годишно дете и охлюв едновременно. Всичко започва невинно и забавно, особено когато чуваш неща от сорта на "Хапе ли?" и "По-бързо да се прибираме, за да не го грабне някоя птица от ръката ти!" На ума ми беше да отговоря, че ако съществуваха птици, достатъчно смели да направят такова нещо, то този охлюв определено щеше да умее да хапе, но сарказмът не е добра идея в комуникацията с деца. Така че просто оставих сина си да тича в кръгове около мен, опитвайки се да ме предпази от евентуалните охлювни похитители. Както казах, всичко започва невинно. - Лош охлюв! Лош! - чух го да вика пет минути по-късно на балкона, където бяхме устроили нещо като гнездо от трева в една кутия. И под "ние" имам предвид себе си. - Мамо, тоя охлюв не слуша и се опитва да избяга! - възмути се малкия, сочейки обвинително охлюва с пръст. - Брей, хич

През годините съм имала много сблъсъци с хлебарки. Някои бяха шумни и драматични, други - тихи и хладнокръвни, но всяка от тях остави незаличими следи в лишената от хлебарки мислена вселена, която се опитвам да обитавам. Една от тези срещи, обаче, ще остане завинаги запечатана в съзнанието ми, докато умра или достигна тази върховна форма на блаженство, наречена Алцхаймер. Заключих вратата след себе си и натиснах бутона за асансьора, броейки секундите. Нужни са точно 34 секунди, за да пристигне на моя етаж - време, обикновено достатъчно да си преровя чантата, осъзнавайки, че съм си забравила я портмоне, я телефон, да изтичам обратно в къщи, да заключа отново и да заема позиция пред асансьора с отегчено изражение, сякаш съм стояла там през цялото време. Не за пред някой специално, а за пред Вселената като цяло, давайки и да разбере, че можеше и да съм чакала през всичките тези 34 секунди, вместо да тичам напред-назад, и че това би било страшно отегчително. Асансьорът пристигна

Големият ден дойде. Време беше да изпратя малкото си момче за първи път сам навън (което ще рече, че трябваше да се купи хляб, а аз бях изморена достатъчно, за да подтисна майчинските си инстинкти). Естествено, това беше предшествано от подробни инструкции за: - как да използва асансьора и бутоните - как да пресече улицата - как да чака търпеливо на опашката в магазина - какъв хляб да вземе И НИЩО ДРУГО!! - как да даде парите на продавачката, вместо да краде - как да изчака за рестото и да го прибере в джоба - как да се придвижи наобратно с торбата и парите - как да използва асансьора за нагоре - как да избягва кучета - какво да прави, ако срещне непознат - какво да прави, ако срещне някой от съседите - как да действа в случай на земетресение, пожар, наводнение, торнадо, или ако срещне животни, избягали от зоологическата или инкасаторката за водата Да речем, че въображението на една майка е по-голямо от на всеки друг, когато е за лоши неща. Та, тича

Обяд. Малкият старателно отделя пилето от ориза с думите "Аз не обичам месо!" Добре, мисля си аз, явно коефициентът на полезно действие на месото е нисък, тъй като е жилаво, а пък децата имат нужда от енергия за други неща. Умен е малкият, ще стане човек, макар и вегетарианец! Те децата ги усещат тия работи, тъй като са по-близо до природните си нужди. Пет часа по-късно го заварвам в купата със сварено месо, приготвено за супа. Дъвчи мръвка, издавайки одобрителни звуци. Ето, знаех си аз, че е умен! - пак си мисля аз с противоречива майчинска логика. Само умните хора си променят мнението. Сигурна съм, че това е вярно, защото съм го чела някъде като Фейсбук статус. - От пазара ли е? - задава най-важния си въпрос малкия - Това е същото месо, което днес не яде с ориза. Искаш ли сега? - Искам - изпълва ме с гордост малкият Гледам с умиление как изяжда цяла чиния. Довършва си вечерята с порция тиквеник и с въпроса "Мамо, довечера нали пак ще ядем?"