Татко

Минаха 5 години, откакто загубих баща си. Човекът, когото цял живот опитвах да впечатля. Все още опитвам.

Тъжното е, че най-яркият ми спомен за него е от деня, в който той умря. Всеки глупав детайл от този ден е запечатан в мозъка ми - обаждането, шофьорът на такси, лицата на хората по улицата и в чакалнята на болницата, докторът и неговата диагноза, болничната стая, миризмата на лекарства и отчаяние, абсурдът да виждам баща си в това легло, и очите му.

Той знаеше. А аз отказвах да знам. Напълно неспособна да приема ситуацията, аз просто стоях до леглото му с безполезна бутилка вода в ръка. Не исках да го докосвам, защото би означавало сбогуване.

Във филмите хората умират единствено след като им държат ръката и им кажат, че могат да си отидат в мир. Ако това се случваше наистина, никой никога нямаше да умира. Не можеш просто да се сбогуваш с баща си.

Той се справи със ситуацията така, както го правеше винаги - бидейки практичен.

- Иди в къщи и вземи храната от хладилника. Има сварен петел в тенджерата. Няма да изкара дълго.

 Не бяха най-великите последни думи, но пък бяха единствените, които успяха да ме върнат обратно на земята - единственото място, където не исках да бъда в момента. И така си замина той.

Когато най-накрая бях готова да взема ръката му, тя вече беше студена и машините дишаха вместо него. Дали знаеше, че съм там? Дали ме чуваше? Не зная.

- Ако се събуди, ще му кажа, че го обичаш.

До този момент не знаех, че в стаята има още някой. Беше човекът на другото легло. Още един умиращ мъж. Сам и умиращ.

В мъката си забелязваш добротата лесно. И не можех да не забележа, че един умиращ човек се опитва да ме успокои. Точно както баща ми преди това, но с други думи. Осъзнах, че смъртта е по-страшна за тези, които остават живи. А умиращите са по-загрижени за на, отколкото за себе си.

Само няколко часа по-късно и двамата бяха мъртви.

Смъртта никога не чака да се подготвим. Нито за чуждата, нито за собствената си. И се надявам, че ще бъда като тези двама мъже, когато настъпи моят час. Надявам се, че пропиляната храна ще бъде единственото ми притеснение. Не грешките, които съм направила, думите, които съм изрекла или не съм, мечтите, които не съм сбъднала, или нещата, които съм направила или не съм. Без съжаления. Само сварения петел в хладилника.

Благодаря ти, Татко