Приказките, в които не вярваме

Както при повечето родители, така и при мен трудностите около отглеждането на дете не се състоят в шиене, лепене и други ремонтни дейности по наличния инвентар. Е, поне в повечето случаи. Драмата идва предимно в моменти, когато трябва да избирам дали да го запозная с реалността в суровия и вид, за да го подготвя донякъде за сблъсъка му с нея, или пък да поддържам онзи идеалистичен детски свят, в който злото се наказва, лъжите се нуждаят от ортопедични обувки, принцесите не умират в катастрофи, трудът се възнаграждава подобаващо, ябълките ги крадат жар птици, а не съседските пишлемета и т.н. Дали да го направя предубеден, мнителен и пригоден, или да го оставя такъв, какъвто си е – жизнерадостен оптимист и идеалист, пък после светът да се оправя с него. Или пък той да оправи света...

Замислих се защо така усърдно караме децата си да четат приказки, в които сами не вярваме. Защо искаме от тях да са добри и самоотвержени, когато ние самите заклеймяваме подобни хора като луди, глупави или измамници. Оказва се, че искаме от децата си това, което нас най-лицемерно ни е страх да бъдем. Защото не е практично, не е целесъобразно, не е угодно, не е популярно, не е нещо си.


Не от желание да бъда подготвена за диалози, а от чиста сантименталност реших да прочета някои от книжките, които са в списъка за лятно четене. „Новите дрехи на краля“ (по мое време беше „цар“, но сигурно не е било политически коректно). Страхотна приказка! Има си всичко – интрига, лъжи, политика, еротика. Синът ми държи да ми я разкаже, докато аз мия чинии.


- Добре – съгласявам се аз. Хванал ме е натясно, търкам тенджера.
- Имало едно време – започва с увереност, защото е спазил процедурните изисквания за начало на приказка и няма за какво да се хвана. Нахвърля ми историята що-годе хронологически правилно: измамниците, невидимите дрехи, краля (който си е чист цар, казвам ви!), тълпата, присмеха.
- Такаа-а-а – бърша мокрите си ръце с кърпата, което за него е знак, че сега ще става нещо. Все още е уверен в себе си, защото той тая приказка я е чел много пъти и я знае. – Ти какво разбра от тая приказка?
- Ми.. че е смешно да си гол? – опита той. Веднага разбра, че не е нацелил.


Докато се усетя, вече изнасях тирада за това как тази история изобличава и заклеймява поддаването под натиска на общественото мнение, представя силата на масовото внушение, превърнато в маркетингов похват, и страхът от наказание, създаващ подлизурковци, които предпочитат да вървят с тълпата, вместо да повярват на собствените си сетива и да изразят мнение. Да де, само че предвид възрастта на аудиторията ми, тирадата включваше пример със завод за играчки с алчен собственик, телевизионни реклами на същите тези играчки и щастливи деца, как изврънкани успешно, се оказва, че същите тея играчки не са чак толкова яки и приключват прашлясали под леглото, как онзи забогатява, а ти си разочарован, как трябва да си отстояваме мнението, дори и всички да са срещу нас, защото нашите сетива не ни лъжат, а хората го правят – било от алчност, било от страх... как зад всяка приказка стои скрита мъдрост, която трябва сам да откриеш, как умен е не този, който знае факти, а този, който се пита „Защо“ и успява сам да намери отговора, как писателят е измислил цяла една история, чрез която да поднесе тази мъдрост, вместо просто да я напише в едно скучно изречение, което няма да ни е интересно, и още, и още.


Пенявих се, размахала пламенно показалец, зарязала и чинии, и пране. През цялото време ме слуша с интерес, не откъсвайки любопитния си детски поглед от мен.
- Разбра ли сега приказката? – жадувах за плодовете на труда си аз.
- Да. Значи, не е смешно да си гол?


Published - http://www.parentland.bg/prikazkite-v-koito-ne-viarvame/

Comments

Popular posts from this blog

Екзалтиран таксиджийски монолог и Христо Ботев

Казан за ракия