Имам си братовчед

Имам си братовчед. Плод на българо-полската дружба, и впоследствие - на международното бракоразводно право, младежът бе прибран от майка си в Полша, още когато беше на четири. 

За първи път гостува на българската си „следа“, чак когато беше вече на 22. Нямаше как да не го възприема като чужденец. Давид, откъснат от нашенския манталитет навреме, бе спокоен и усмихнат млад човек, когото никога не чух да се оплаква. Е, с изключение на това, че в Полша имали много роми, цели 100 хиляди. Не разбра защо се смях с глас на цифрата, която може спокойно да се побере в кое да е нашенско гето и на фона на 40 милионна Полша ми се стори майтап работа. Решихме с баща му, мой вуйчо, да го разходим из центъра на Варна. Той, естествено, беше прекалено възпитан, за да забелязва лошото, но пък аз преживях културен шок, виждайки за първи път града си през очите на чужденец. 

Настанихме се в едно кафене и, докато дискутирахме дали ще пием кафе или бира, упражнихме всички лингвистични умения, с които разполагахме. Той, забравил родния език, говореше с баща си на полски. Аз, от своя страна, общувах с него на английски, а с баща му – на български, причинявайки на сервитьорката сериозно главоболие и неприязън към настоящата и професия, към целия човешкия род и към нас в частност. Замина си, възпитано очарован от страната ни, и без никакво желание да се връща. Пращаше по едно-две писма на година, написани на развален български с големи печатни букви. Явно някой нашенец в Норвегия любезно му съдействаше с българския език, тъй като в едно от писмата Давид беше се похвалил, че е срещнал приятно момиче, пояснявайки в скоби "СЛИВА".

Днес, единадесет години по-късно, Давид пристигна отново. Заплашен от баща си, че „дядо ти ще умре, без да те е видял“, той склони да отдели една седмица. На мен лично тая заплаха винаги ми се е струвала съмнителна, тъй като, ако дядо чака да види внука си, преди да умре, то защо да съкращаваме този период? Ама нейсе, момчето хвана полета от Осло, където се подвизава през последните години, за да дари покой на смъртния си дядо, който слава Богу, си е в цветущо здраве. Изтъпанихме се, цяла делегация, на летището, в лицето на вуйчо ми, моя милост, 7 годишния ми син и още един роднина, който заслужи място сред нас, бидейки собственик на автомобил. Пушех нервно, не толкова заради очакването, колкото заради дванайсетте лева, които платих за кафе и сок в барчето. Синът ми, с присъщата си детска жизнерадост, тичаше наоколо, опитвайки се да провери колко автоматични врати може да активира едновременно, доизнервяйки и мен, и кучето на гранична полиция. Признавам, че кучето излезе доста по-търпеливо. През това време вуйчо ми и чичо Нено (този с автомобила), бяха замръзнали в очакване, с погледи, местещи се нервно от информационното табло към „Пристигащи“, и обратно. Вуйчо ми беше свалил няколко години и килограма от себе си, обръсвайки се гладко за първи път от години. Чичо Нено бе заел стратегическа позиция, решен максимално да се възползва от делегираните му правомощия на посрещач. Твърдо убеден, че вуйчо ми няма да познае собствения си син след толкова години, чичо Нено пое инициативата и сновеше сред пристигащите туристи от предишен полет, дърпайки произволни младежи за ръкавите с въпроса „Ти да не си Давид?“ Нямаше значение, че въпросните туристи са руснаци, при това цяла група. Нямаше значение и че ние очаквахме 34 годишен мъж, а въпросните бяха едва навършили алкохолно пълнолетие, част от тях навярно в самолета за насам.

Докато се чудех дали да не се тагна на Терминал 2, че да ми завидят всички във Фейсбук, или само да си направя селфи в тоалетната, Давид ни махна приветливо с ръка. Чичо Нено тикна вуйчо ми напред, за да не стане някакво объркване по въпроса кой е бащата и всичко протече както си му е реда – прегръдки, целувки, суетня и говорене на висок тон в компенсация на липсата на един език, който всички да разбираме. 

Пристигнахме в дома на вуйчо ми, където, разбира се, натъпкахме госта порядъчно с кисело мляко и баница. Улових се да се тупам гордо в гърдите с възгласа „Lacotbacilus Bulgaricus” вместо прословутото „Булгар, Булгар!“, но влагайки същото чувство. Закима с разбиране.

- А ти какво още знаеш за България? Какво мислят норвежците за нас?

- Харесва им! Евтин алкохол, момичета, топъл климат.. А от пресата знам за партия „Атака“.

Пак започнах да се тупам в гърдите, но този път защото се задавих с баница. Смотолевих едно „Аха, много хубаво..“ и си помислих, че е вярно това, дето лошите новини се разпространявали бързо. Че и надалеч. 

Прегледах и списъка на Давид със забележителности, планувал да посети по време на престоя си. Зачеркнах веднага зоологическата градина, защото последния път като ходих си поплаках скришом за тигъра с отрязаната лапа, а синът ми изпадна в див ужас от магарето-албинос, поставено в една от клетките, поради липса на камила. Военноморския музей? Няма проблем, винаги можем да отделим 7 минути да го разгледаме целия. А най-добре да го заведа в музея на Владисав Варненчик, за да отдаде почит на загиналите поляци. И това ако не го накара да се чувства горд българин, не знам кое!

Ако изпаднете в подобна ситуация, съветвам ви да направите като мен – водите ги във Велико Търново, взимате им акъла от обикаляне и снимки на камъни, а и после можете да ги настаните да почиват в естествената им среда в ирландския пъб. Номера е да не им давате много време да обработят информацията и да започнат да задават въпроси. Говорите превъзбудено, проявявате неистов интерес към съдбата на пралеля им по съребрена линия, която никога не сте и чували, обсъждате наболелите проблеми около закъснението на метрото в Осло през 1989 г. и дълготрайните икономически последици от него, и т.н.

Накрая му натъпкахме чантата с китайски сувенири, чубрица и мартеници, и го изпратихме по живо, по здраво. Гледах след самолета със смесени чувства – тъга, заради факта че не вярвах на обещанията му да дойде пак, и облекчение, като това, което изпитваш, когато шефът ти излезе от стаята. Понякога се чуваме, но обикновено отклонявам видео разговорите. Чувствам се неловко да гледам в очите някой, който знае мръсната ми тайна…

Published - http://www.parentland.bg/bratovchedat-ot-polsha/