Спиритуално (Из аналите на една спирка)

Автобусните спирки са особени места, вид разпределителен център за най-ексцентричните образи във вселената. Не съм виждала космически кораби да паркират там, но съм убедена, че част от съществата, които съм наблюдавала, чакат именно подобно транспортно средство, за да се приберат у дома си. 

Централната във Варна си има собствен климат и атмосфера на отчаяние и лудост, които се разпростират между будката за вестници и бараката Джоб-Тост-Дюнер-Кралски-на-промоция-всеки-вторник. Показателно е, че в тази зона на здрача котешка лапа не стъпва. Случвало се е някое по-улисано улично куче да се озове там, но по някое време се сепва и хуква да бяга, скимтейки. 

Оставаха десет минути до автобуса, така че потърсих най-скатаното място - между едно дърво и огромен билборд, далеч от коша. Заех се да изглеждам незабележима, самоотбранително запалих цигара и забих поглед в телефона. С периферното оглеждах периметъра. Повечето бяха хуманоиди, поне на пръв поглед. В ляво – сценка с модерен младеж с раница и ръце в джобовете, затъкнал слушалки в ушите си, опитвайки се да чете по устните на стареца с бежаво вълнено палто, който нещо му говори. Пред тях – три поколения жени под формата на баба, майка и внуче. Всяка от тях самоотвержено настоява другите две да седнат на празната пейка, която би събрала поне петима души. Накрая и трите остават прави, полагайки на пейката торбите си от Метро и се засуетяват около пакетче солети. В дясно от тях клошар подремва сгушен на друга пейка, а някаква лелка с лилава коса демонстративно стиска чантата пред себе си, надявайки се зрителите да направят връзката между двете събития.

Изневиделица иззад билборда ме връхлетяха двойка пенсионери. Инстинктивно пъхнах ръка в чантата си за шишенцето със светена вода и скилидката чесън, но беше твърде късно. Вече се бяха вторачили в мен. Мъжът – с изпитателен поглед, а жената – с подозрение.

- Четринайсти номер ходи ли до Окръжна?

- Не. Нито ходи до Окръжна, нито пък минава от тук.

- А петнайсти?

- Не! – приключих набързо аз, преди да ми е изброил всички линии от градския

Неудовлетворен, той се врътна на бастуна си и се запъти към друга жертва, докато жена му остана да го прикрива, притиснала ме до билборда. С такова подозрение не бяха ме гледали откак заявих на сина си, че шоколадът е свършил. Направо си ги представях как същата сутрин на нея и се е паднало да е лошото ченге, а той и е казал: „I’ll do the talking!”. Пусна ме, чак когато половинката и беше докопал някакъв мъж на средна възраст.

- Момче, а кажи ми сега, за Окръжна четринайската ли трябва да хванем?

- Не. Ще отидете на спирката отсреща и ще чакате тринайската.

- А, тъй ли? – изненада се той. Явно през 1915-та година нещата не са стояли точно така.

Посбутаха клошара и се настаниха на пейката, твърдо решени, че те оттук ще си хванат автобус за Окръжна, пък ако ще и ни един такъв да не минава през тая спирка.

Тъкмо се възстановявах от преживяното, когато до мен изсвириха спирачките на колело. Не велосипед, а именно колело. От тия, старите, големи мъжки колелета с висока рамка. Това, специално, бе напълно лишено от всякакъв цвят, за сметка на червендалестото лице на чичката, който дишаше тежко на седалката. Преметна десния кичур върху лъскавото си теме с отработено движение.

- За Терапията дванайската ли трябва да чакам?

Изплю го в нищото, без мислено да хваща някой за ревера, така че аз си затраях.

- Тя сега мина! – надуто му се сопна някакъв господин с шлифер и куфарче.

- А-а-а, аз не за сега. Минавам само да проверя дали дванайската трябва да си хвана. Утре ще трябва да ходя там, че...

„Ето, почва се...“ – помислих си аз и се огледах за възможни пътища за отстъпление.

- ..че ми назначиха преглед при специалист. Сърцето нещо..

„Слава Богу, обикновено е рак!“ – отдъхнах си аз.

- ..Пък след рака нали трябва да се внимава! – завърши победоносно той.

Не дочака реакция, а завъртя педалите, оставяйки ни в облак душевен прахоляк. 

- Пффф, не знае български, пък тръгнал да се прави на важен! – изсумтя, без никаква връзка с действителността, надутия с куфарчето.

И тук историята рязко приключва. Може би чакате някакво разяснение на кое да е от сюрреалистичните събития в нея. Няма такова. Хубав ви ден!