Казан за ракия

Често в смесени компании при разговори за раждане, мъжете вадят като скрит коз казармата. Подобни съмнителни аналогии може да изпляска на масата само мъж, който не е варил ракия. Казанът в нашето село (а и вярвам – в кое да е друго) има атмосферата на родилен дом, пред който нервно пристъпят от крак на крак сурови селски мъже, чакащи първото си отроче. Макар да минават през този ритуал всяка година, напрежението е еднакво всеки път – ще стане ли ракията, колко кила ще е, ще си има ли всички пръстчета на ръцете и краката? Тук граждани няма. На казана, дошлите от града се връщат моментално към селските си корени и стават сина или внука на бай Еди-си-кой, дето се знаете от малки.

Станали сме рано, в шест часа сутринта, за да можем да подраним за часа си в девет. За казан никой никога не закъснява. Мъже влизат и излизат, идват и заминават, но винаги остава едно постоянно ядро от 5-6 човека, които са на „смяна“ в момента. На алеята паркират лъскави коли и очукани пикапчета. Разтоварват се бидони, товарят се туби, носят се дърва. Вали. Всички пушим под асмата и издишаме настрани, да не би мръсния цигарен дим да влезе вътре и да замърси аромата на ферментирал елексир. Никой не влиза направо вътре. Стои се отпред за постепенна климатизация към казанния дух и се чака да те повикат в храма. Разговорът отвън е един и е общ, и всички се включват от момента на пристигането си. Лицата и хората нямат значение – започваш разговор с един, продължаваш го с друг, и всичко си тече естествено. Темите са изцяло специализирани и няма да чуеш да се споменават коли, казарма, жени, деца или ядене. Говори се само за ракия и джибри, а в най-лошия случай – за вино и орязване на асмата. Дочува се шепот на двама отцепили се, които на ухо си споделят тънкости за двойната преварка. Основната група уважително отвръща поглед и подхваща разговор за марки захар и видове кайсии. От сградата – едноетажна тухлена постройка, излиза чичка от предната смяна. Дребен мъж на около 60, с кофа ракия и горда бащинска усмивка.

- Тръгна!

Всички приемат новината му без милилитър завист. На казан не мразиш, не псуваш и не дърпаш дявола за опашката с лоши помисли. Само се молиш, като дойде твоя ред, да не те предадат джибрите.

Отвътре долитат гласове и на вратата се показва казанджията. Разговорите спират и всички вперваме благоговейни погледи в него. Мислено го виждам да сваля хирургическите си ръкавици след израждането на поредното дете – за него рутинна, но за нас, останалите - същинска магия. Чичо Митко (никога неуважителното Мите или Митак) е професионален казанджия от десетилетия. Престилката му, опръскана с плодова кръв, всява повече респект от костюм на Армани. Посреща ни приятелски и се здрависваме. Чувствам се специална, защото краля на казана е мой роднина - втори братовчед на баща ми, което ме произвежда в нещо като принцеса на казаненото кралство. Преди време тук на посещение е идвала Мая Манолова с куп журналисти, но никой дори не го и споменава. Подобен факт би носил дивиденти единствено на Мая Манолова, но не и на чичо Митко, който се ползва от обичта на народа доста преди тя да започне политическата си кариера.

Разменяме няколко приказки и той ни кани да влезем. Вътре е като църква. Олтари по стените са четирите големи казана. Непретенциозна, функционална обстановка, с лята мивка и масичка в единия ъгъл. Всяко нещо по местата си, удобно и практично – кофи, цедки, фунии, спиртометри, лопати за огнищата, разни тубички и пластмасови колбички с мярка. Тук всички са сериозни и угрижени. Цари организиран човешки хаос, в който всеки си знае работата и гледа да не пречи. Действа се бързо и точно, всичко се следи и е под контрол. Виждам много неща за първи път. Виждам треперещи ръце да преливат течности в бидони с тясно гърло, без фуния и без да излеят и капка. Виждам мъже да ползват сода бикарбонат. Виждам как се мият с маркуч и студена вода бидони и туби до стерилност. Виждам ракия да се търка на опакото на ръката и да се души като изискан парфюм. Виждам сръчност и бързина у седемдесетгодишни мъже, каквито не притежава и настъпана котка. Виждам мъж да стои с празен поглед, като току-що родила жена, която е толкова изтощена, че няма сили да се зарадва. Виждам здрави, селски мъже да се прегръщат радостно и да се тупат по гърба, без свян от показаните чувства. Виждам емоции и уязвимост, които съпругите им никога не са виждали за целия им брачен живот.

Вероятно и причината тук жени обикновено да не се водят. Ако идват някакви жени, то те са сериозни, редовни клиенти, които са наясно, че тук не е място за лиготии, не се говори за саксийни цветя и внуци, не се носят сувенири за подарък, и не се опорочава радостта от първака с телефонни обаждания и „Муцкаа, няма да познайш ко стана!“. И изобщо, тук никой не говори по телефона. Няма нищо по-важно от ракията точно в този момент, така че няма причина да се звъни на някой или да се вдига телефона на друг. Не се рови в интернет. Не се правят селфита с казана или кощунствени снимки на ракиената обител, така както не се снимат иконите в църква. Не се пие капучино. Не се яде. Не се цапат рецепторите с храна, преди да е протекла ракията. Само приключилите си позволяват да метнат парче месо на жарта от казана, своеобразен курбан на скара принесен в жертва на светия Дух и за здравето на казанджията. Точно както млад татко би донесъл кутия бонбони на акушерката.

Залагаме нашия материал и излизаме навън. Пушим нервно при другите и обсъждаме археологически разкопки, разкрили древни казани за ракия, както и митичен съвременен казан в южна България, за който някой бил чувал. Там се влизало с колата направо в халето при инсталациите, та не те валяло дъжд. Превъзбудено, но шепнешком, доразвиваме идеята за казан с повече удобства, мека мебел и плазмени екрани, на които да наблюдаваш казана си и показателите, освежаващи напитки и детски кът. Разбира се, подобни празни приказки са плод на притеснения и никой не ги мисли наистина. Когато ракията ти протече, казанът е най-прекрасното и уютно място на света. Пълним нашите туби с безценното отроче и щастливи си вземаме довиждане с чичо Митко и казана.

Връщането в другия свят е трудно и ние, изхвърлени от рая и захвърлени в суровата действителност, трябва да се нагаждаме постепенно. Виждаме как хора ходят по улиците с празен поглед и правят ежедневните си неща, но за нас те са лишени от смисъл. Също като хора, прекарали известно време в чужбина, и завърнали се в мизерията прекалено бързо със самолет, ние гледаме минувачите и си мислим, че те нищо не са видели в този живот. Представа си нямат къде сме били и какво сме преживяли. Не знаят, че сме били част от нещо голямо, нещо истинско.

Прибираме се в къщи и се лутаме от стая в стая неориентирано, сякаш се връщаме от дълъг път. Не говорим. Споглеждаме се уморено, но удовлетворени и сплотени като след приключение. Вече сме семейство. Пълноценни, завършени личности, отгледали деца и варили ракия. С пълно право ще се числим към възрастовата група, която прави сладко, затваря компоти и пълни дамаджани. Вече ще можем да даваме акъл, да сме компетентни в спорове сливова-или-гроздова, ще можем да казваме на внуците, че ние когато сме варили ракия, те още не са били родени. В скучни зимни дни ще се споглеждаме и ще си казваме „Ама сварихме ли ние ракия, а? Сварихме ли, а? А-хаа!“. Ще носим на приятели шишенце и ще го връчваме с гордост: „Тая е от наш’та!“

Не че пия ракия. Не близвам. Фен съм на казана.