А десерт?

Обяд. Малкият старателно отделя пилето от ориза с думите "Аз не обичам месо!"

Добре, мисля си аз, явно коефициентът на полезно действие на месото е нисък, тъй като е жилаво, а пък децата имат нужда от енергия за други неща. Умен е малкият, ще стане човек, макар и вегетарианец! Те децата ги усещат тия работи, тъй като са по-близо до природните си нужди.

Пет часа по-късно го заварвам в купата със сварено месо, приготвено за супа. Дъвчи мръвка, издавайки одобрителни звуци. Ето, знаех си аз, че е умен! - пак си мисля аз с противоречива майчинска логика. Само умните хора си променят мнението. Сигурна съм, че това е вярно, защото съм го чела някъде като Фейсбук статус.

- От пазара ли е? - задава най-важния си въпрос малкия

- Това е същото месо, което днес не яде с ориза. Искаш ли сега?

- Искам - изпълва ме с гордост малкият

Гледам с умиление как изяжда цяла чиния. Довършва си вечерята с порция тиквеник и с въпроса "Мамо, довечера нали пак ще ядем?"

- Сега е довечера - казвам аз, но той веднага ме оборва

- Ама виж, навън е светло!

Как да спориш? Светло си е, нали е лято.

Въздъхвам тежко, което, признавам си, ми е основна грешка в общуването с малкия. Винаги е по-добре да смотолевиш някакво измислено обяснение, отколкото да замълчиш при сблъсъка си с детското любопитство.

- Приключи ли с вечерята? - опитвам се да раздухам ситуацията чрез често срещаната практика за домакинстване с цел отклоняване на вниманието. Що чинии съм измила така през живота си...

- А десерт?? - забива подло въпроса, атакувайки ме в гръб

- ТОВА беше десертът! - сочейки празната му чиния от тиквеника

Гледа ме с подозрение. Естествено. Няма и грам шоколад по тоя тиквеник, какъв десерт може да е това?

- Е, добре... Обичам те, мамо!

Напуска кухнята, оставяйки след себе си привкуса на незаслужената безкористна детска любов.

Дано да заспи, преди да съм довършила чиниите.