Short stories from life

Големият ден дойде. Време беше да изпратя малкото си момче за първи път сам навън (което ще рече, че трябваше да се купи хляб, а аз бях изморена достатъчно, за да подтисна майчинските си инстинкти). Естествено, това беше предшествано от подробни инструкции за: - как да използва асансьора и бутоните - как да пресече улицата - как да чака търпеливо на опашката в магазина - какъв хляб да вземе И НИЩО ДРУГО!! - как да даде парите на продавачката, вместо да краде - как да изчака за рестото и да го прибере в джоба - как да се придвижи наобратно с торбата и парите - как да използва асансьора за нагоре - как да избягва кучета - какво да прави, ако срещне непознат - какво да прави, ако срещне някой от съседите - как да действа в случай на земетресение, пожар, наводнение, торнадо, или ако срещне животни, избягали от зоологическата или инкасаторката за водата Да речем, че въображението на една майка е по-голямо от на всеки друг, когато е за лоши неща. Та, тича ...

Обяд. Малкият старателно отделя пилето от ориза с думите "Аз не обичам месо!" Добре, мисля си аз, явно коефициентът на полезно действие на месото е нисък, тъй като е жилаво, а пък децата имат нужда от енергия за други неща. Умен е малкият, ще стане човек, макар и вегетарианец! Те децата ги усещат тия работи, тъй като са по-близо до природните си нужди. Пет часа по-късно го заварвам в купата със сварено месо, приготвено за супа. Дъвчи мръвка, издавайки одобрителни звуци. Ето, знаех си аз, че е умен! - пак си мисля аз с противоречива майчинска логика. Само умните хора си променят мнението. Сигурна съм, че това е вярно, защото съм го чела някъде като Фейсбук статус. - От пазара ли е? - задава най-важния си въпрос малкия - Това е същото месо, което днес не яде с ориза. Искаш ли сега? - Искам - изпълва ме с гордост малкият Гледам с умиление как изяжда цяла чиния. Довършва си вечерята с порция тиквеник и с въпроса "Мамо, довечера нали пак ще ядем?" ...